Уклеят е представител на семейство шаранови. Може да изглежда невероятно, но всъщност малката сребриста рибка е близък братовчед на дебелия тромав шаран. По въпроса за размерите на тази сякаш отлята от сребро рибка в научната литература се срещат различни величини. Най-често дължината є се определя в границите 15–20 см, а теглото є – между 80–100 г.
Въдичарите обаче знаят, че това не е точно така, неведнъж сме виждали снимки на „исполински“ уклеи с дължина 25 см и тегло към 160–200 грама. Но все пак ихтиолозите имат право, защото уклеи с рекордни трофейни размери се срещат наистина само по изключение. Уклеят е рибка с продълговато, странично сплескано тяло, с изящна стремителност и хармоничност. От пръв поглед е ясно, че имаме работа с отличен и бърз плувец. Гръбчето най-често е зелено, синьо-зелено или сиво-зеленикаво, а понякога и с по-тъмен маслинов оттенък. Част от оцветяването на гръбчето сякаш премива странично и по-надолу, където се губи в подчертано металното сребро на люспите. За такова малко рибе те са добре оформени и достатъчно едри. Характерно за тях е, че лесно и бързо опадват при хващане на уклея в ръце. Перките най-често са сивкави, като в основата си могат и да жълтеят леко. Характерна за рибката е и аналната перка, която е удължена подобно на кил. Очите са подчертано сребристи. Като повечето риби на въздух уклеят губи част от красотата на цветовете си, но все пак не така рязко, както това става с балканската пъстърва. Долната челюст на уклея е не само по-дълга от горната, но е и характерно извита нагоре. Това показва и типичният за тази рибка начин на хранене – често на самата водна повърхност, преследвайки малки мушици, комари и други ситни летящи твари. Уклеите редовно изскачат над водата, особено привечер, когато насекомите са близо над нейната повърхност. Те ги атакуват директно или, скачайки, ги намокрят с пръски вода, за да прекъснат полета им. Това, разбира се, важи за по-големите, вече поотраснали рибки, иначе ситният уклей се храни предимно със зоопланктон. Рибката живее около 8 години, у нас достига полова зрелост на втората си година. Размножава се през втората половина на пролетта на големи пасажи, като хвърля хайвера си на порции в зависимост от температурата. При рязкото є понижаване за няколко дни уклеят прекратява хвърлянето на хайвера и го подновява чак когато температурите трайно се повишат. В нашите води тази рибка е разпространена почти навсякъде. Все пак по-добре се развива в дълбоки водоеми с бистра и чиста вода – язовири, кариери за вадене на чакъл, реки със средно течение. Определено не му понасят блатата и горните участъци на реките, едно, заради студената им вода и, друго – заради бързеите, които не обича много. В заключение за вида може да се каже, че предпочита стоящи или бавно до умерено течащи води с по-голяма дълбочина, независимо че обитава предимно горния им слой. Оттук следва и изборът на местата за риболов на уклей: във водоемите със стоящи води – места с по-рязко увеличаване на дълбочината и със стръмни, не обрасли брегове; в реките – вирове с обръщане на течението и пак с достатъчна дълбочина.
Уклеят е типична стадна риба. Където видим един, неминуемо трябва да има и други. Често борбата за хляба насущний при тези рибки може да се наблюдава елементарно. Достатъчно е да хвърлим малко хляб наблизо и да изчакаме. Отначало сякаш като от нищото изникват две-три рибки. След няколко минути, ако и стадото е някъде наблизо, направо става напечено. Коричката хляб се мята насам-натам, а уклеите се стрелкат наоколо като полудели, докато парченцето хляб не се „стопи“. Тогава за минута-две безразборното щъкане продължава като по инерция и после всичко се връща в първоначалното си състояние отпреди „експеримента“. За риболовеца това означава само едно – непрестанно подхранване до края на излета. Уклеите обичат силно накиснат хляб, кюспе на прах, трици. Захранката за тях не бива да отива на дъното, особено ако мястото е по-дълбоко от 2 метра. Тогава тя става безполезна за уклея и бързо привлича други видове риби като бабушката, които могат и да объркат уклейския ни излет. Стъвта за тези стрелкащи се рибки трябва да е с малки размери, за да не ги затруднява при мълниеносното є поемане. Класиката е белият червей, особено средният размер, защото, ако е едър, уклеят вече ненужно ще се забавя с поемането му. А ако във водоема уклеят е по-дребен – направо можем да си скъсаме нервите. Добра лятна стръв са мравките и техните яйца. Мачканият бял хляб на малки топченца също върши работа. Още по-добро е жилавото тесто, но това не е стръв за всеки въдичар поради сложното му поставяне на куката и свързаната с това загуба на време. Мухите и изобщо всички ципокрили малки насекоми са идеални за уклея, но ловенето им е трудно, поради което за стръв се слагат инцидентно.
Прътът за риболов на уклей трябва да е максимално лек. Най-доброто решение като че ли си остава телескопът без водачи и макара. Дължината му може да е средна – около 4 метра, но и повече не вреди. Цялата хватка тук е в теглото и финеса на такъмите. Върхът се нуждае от пъргавина, а не толкова от мекота. Но ако все пак използваме прът с водачи, добре е да го оборудваме с най-леката си макара, дори и с катушка. ПЛУВКАТА за уклей е малка. Не са достатъчно уместни плувките с кръгла форма и удебеляване независимо от размерите им. Целта тук е плувката да влиза с минимално съпротивление във водата, като същевременно предава и най-тънките нюанси в кълването – попипването, трепването, задържането, лекото клатушкане нагоре-надолу, когато рибата още не е така настървена, че да забива незабавно. Добри са продълговатите плувки с размер 4–6 см, които все пак издържат тежестта на стръвта, и една-две сачмички за утежнение. Те могат да бъдат от птиче перо или балсови с малка антенка. ВЛАКНОТО на линията за уклей вече не може да е повече от 0,12, а поводът е нужно да слезе до 0,08. Някои колеги съзнателно надвишават тези размери, защото често се случва покрай уклея да излизат и по-едри бабушки, червеноперки и дори костури. Такова презастраховане при всички случаи намалява резултата от уклейския излет поне с една трета. Затова е по-добре да изгубим някоя бабушка и кука, но при уклея да бъдем на висота. КУКИТЕ са бели или бронзовозлатни, задължително тънки, прави и максимално остри със средна дължина на стъблото. Най-разпространеният избор вещае №18 и това е проверено в действие. Тази кука става отлично за белия червей, приляга за хляб, тесто, дори и за мравки, ако са от едрите. При интензивно кълване, особено през ранната пролет, можем спокойно да ловим и с две куки. Обикновено те се връзват на общ клуп, като едната се оставя с 10–15 см над другата. Хващането на чифтове при уклея се случва често. То не решава въпроса с пълненето на живарника, но винаги се посреща с одобрителни възгласи от околните колеги. При английския мачов риболов размерът на куките може да слезе и до №26, но това е друга тема.
След като сме избрали мястото, първата ни грижа е да съберем уклея, ето защо захранваме. Това може да стане с няколко шепи накиснат хляб, частиците на който обаче трябва да са стрити на ситно. Ако не направим така, по-едрите парченцата от него ще бъдат отнесени от течението или от вятъра надалеч, а така ще изгубим и част от партньорите си. Затова по-табиетлийският начин е да използваме пробито парче стиропор с въженце и тежест за дъното, което облепяме с омесен хляб. Друг модел на подобна хранилка е стар, тук-таме пробит чорапогащник, в който слагаме накиснат с кюспе хляб и завързваме от двата края, за да се получи топка от захранката. Тази хранилка също хвърляме с тежест в долния край и поплавък в горния. И двата „такъма“ се вързват с въженце, с което периодично се вадят, за да са освежи захранката им. Предимството им е в това, че не пилеят захранка по дъното и задържат уклея на място с удобна за нас дълбочина и далечина. Следващата ни стъпка оттук до края на излета е периодично да подаваме и по малко подхранка. Тя трябва да е рехава и да потъва на малки частици, за да не отплува надалеч и да не прехранва рибата. Добър вариант е да я омесим с пясък, така при разбъркването и песъчинките допълнително я стриват, пък и помагат при потъването, вдигайки апетитен хранителен облак. Точно в постигането и поддържането на относително постоянен хранителен облак е и големият чалъм на уклея. С течни захранки с гъстота на мляко италианците го пошашавяват до такава степен, че той вече не се стрелка, а направо се хвърля към всяка белееща се частица. Тогава му пробутват едно малко пластмасово топченце на куката и скубят ли, скубят, без да губят време за смяна на стръвта.
ПРИ РИБОЛОВ НА ЛЕКО. Макар и дребосък, уклеят е изключително доблестна риба. Когато взема, той не се церемони много, дори и в стоящи води. Ако е настървен, кълването е стремително и бързо. Потапя така внезапно и мълниеносно, както и връща. Изобщо всички големи познавачи на риболова признават, че уклеят е велик учител за отработване на бързи и правилни въдичарски рефлекси. Ако наистина е стръвен и действа решително, засичаме незабавно след потапянето на плувката. За съвсем начинаещи той все пак е прекалено чевръст противник. Често изпаднали в превъзбуда от номерата му, те така засичат, че наоколо хвърчат джуки и цели челюсти, но не и рибки. По-спокойният уклей, особено ако е слязъл на по-дълбоко, не е така хазартно бърз. Понякога той все пак пипва, колкото да трепне плувката и сякаш за да ни подготви, и чак после повежда настрани и в дълбочина. При повеждането също се засича без бавене. Друг път уклеите почукват дълго, тресат плувката, топват я на милиметри и я отпускат веднага. В такива случаи ни се късат нервите, но не засичаме, защото не след дълго ще се появи някой печен уклей, който, за да не се мине, ще свърши работата, както си му е редът. Но ако имаме постоянно почукване, придружено едновременно и с водене, пак засичаме незабавно. Същото се прави и при повдигане и последващо полягане на плувката. Изобщо в кълването на уклея присъства цялата гама от рибешки номера, но сякаш ги гледаме на забързан каданс като в старите филми на Чарли Чаплин.
Засичането в гоненето на уклей е решаващият фактор за успеха. Рибката има наистина лесно откъсващи се устни, доказателство за което е фактът, че няма въдичар, който да не е ловил вече „ваксинирани“ уклеи без джуки. Поради това засичането при уклея трябва да е бързо, но подчертано късо. То е добро, когато хем незабавно заковава рибката на куката и я усещаме, хем я оставя за секунда във водата, без да я вади над нея. Тази пауза след засичането и последващото вадене показва истинските майстори уклейджии. По-мощното засичане, при което рибата излита или се подава от водата, не е добре овладяно.
След като усетим рибката на куката, с плавно вдигане на пръта я изтегляме от водата и веднага я изнасяме над сушата. Това се прави с едно ускоряващо се движение и без излишни церемонии. Причината е, че уклеят силно вибрира на куката и често се откача от нея. Вибрирането при него е ситно и характерно. То кефи въдичаря, но и създава доста проблеми. Най-безобидният от тях е, че понякога червеят ни „излиза“ от куката и се качва по повода на 15–20 сантиметра. После пак губим време, за да го смъкваме и наместваме.
Риболовът на булдо често и незаслужено се подценява от повечето наши въдичари. Вероятно причината е да не се „хаби“ макарата за такава ситна плячка. Все пак има дни, когато на булдо уклеят тръгва така, че за час-два ни отказва от по-нататъшни действия, защото започваме все по-често да се питаме: кой ще го чисти? При булдото основната ни линия може и да е с по-дебело влакно дори – 0,22, 0,24. Мухите обаче трябва да са на много по-тънък повод. С основното влакно все пак се подсигуряваме срещу атака на някой клен, пък и по принцип при непрестанно движещия се такъм дебелината на основното влакно донякъде ни спасява и от прекаленото му усукване. Куките на уклейските мухи най-често са №18–№16, тъмнокафяви или черни на цвят. Замятането във водоем с неподвижни води е елементарно, но все пак добре е да се помни, че и уклеят като повечето риби обича втичалата, където дебне за частици храна. Така че откритото устие на поток, рекичка или тръба в гьола непременно се преслушват. В дни с лек ветрец и малки вълнички булдото също трябва да се опита. Привечер, когато уклеите се носят по повърхността навътре във водоема, булдото също може да ни свърши работа, за да ги достигнем на по-голяма дистанция.
Често в заложеното цапало, особено при по-мътни води, попадат и съвсем добри за тигана уклеи. Това не е съвсем спортен риболов, но като оберем дребните за стръв, можем да се възползваме и от другите за подсилване на мезето за бирата. В рачило влизат по-дребните уклейчета, но се улавят трудно, особено ако сме го заложили на по-дълбоко. При по-плитко залагане с постоянно наблюдение имаме по-добри резултати. Но ако и това не помага, за да се справим с бързите рибки, имаме и още един шанс. Или периодично да отделяме по-дребните рибета за стръв, докато си ловим по принцип уклей, или да завържем кука убиец – например №22 – №24, да извадим най-ситната си плувчица и без всякакво утежнение да подгоним „дечицата“ някъде по-близо до брега.
Уклеят е благодатен обект за спортен риболов. Особено за младите колеги. Такъмите, с които се лови, са леки и с тях дори децата се справят без натоварване. Не бива да се забравя също, че тъкмо навременното преминаване към гонене на уклей е решило изхода на борбата в много престижни международни състезания по риболов. Така че и най-големите майстори задължително тренират риболов на уклей.
Вкусовите качества на уклея са въпрос на предпочитание. Месото му е постно и сухо, така че е подходящо само за пържене. Овалян в рядко тесто с малко червен пипер, уклеят оставя далеч зад себе си всички снаксове и чипсове. От сладководните ни риби той има най-слаб рибешки вкус. Така че е подходящ и за хора, които не понасят тежката рибна миризма и дори мразят да чистят рибните кости. Изпърженият уклей най-често се хруска цял. Той обитава най-горните водни пластове и затова рядко има привкус на тиня. Не се храни и с водорасли, поради което месото му няма и характерната за други видове лятна горчивина.
