Скобарът е живото доказателство, че за истинския риболовец на първо място идва борбеността и надхитряването на една риба, а не толкова качеството на месото є. И наистина скобарът е основен, както се казва днес, култов обект за хиляди любители на спортния стил в речния риболов независимо от всеобщото мнение, че е твърде костелив и безвкусен.
На дължина тази риба от семейство шаранови достига 50 см, а на тегло 1 – 1,5 кг. Много рядко скобарът може да стигне и до два килограма. Той е типично речна стадна риба, която обича и непрестанно търси течението. Стремително издълженото му и леко странично сплескано тяло загатва за големите му способности на плувец, но не е достатъчно, за да си представим на какво е способен в един речен бързей. Всъщност скобарът е на трето място по скорост на плуване сред нашите риби. Преди него са само балканската и дъговата пъстърва, а веднага след него се нарежда расперът. Скобарът е покрит със сравнително едри сребристи люспи. Всичките му плавници, с изключение на гръбния, са оранжево-жълтеникави. Гръбната му перка обаче е опушено сива. Най-лесният признак за разпознаването на скобара обаче си остава неговата уникална уста. Тя е долно разположена, при това доста назад от върха на изострената напред муцуна. Характерна за устата на скобара е острата като длето долна устна, с която рибата стърже водорасли от скалите и камъните. Поради странното разположение на устата си скобарът е принуден да се завърта настрани или направо нагоре с корема, за да приема храна. На терена на излета това се забелязва като твърде често проблясване на рибите във водата. Скобарът е риба с твърдо установени навици и приумици. Поради това мнозина риболовци са склонни да му приписват едва ли не човешки качества като капризност, коварство и т.н. Истината е, че скобарите, изглежда, инстинктивно изпълняват някои рибешки ритуали, но с такава вдаденост и последователност, че това изглежда едва ли не като съзнателно поведение. Скобарите обитават средните течения на някои наши реки – Струма, Росица, Марица, Арда, Тунджа, Тополница, Малък Искър, Вит и, разбира се, Дунав. Но може да ги видим и нагоре или надолу от тази средна зона. Любимите им места често съвпадат с тези на черната мряна, поради което двете риби понякога се ловят заедно. Скобарите обаче спазват абсолютна ръстова йерархия. Стадата им са дълги върволици от почти еднакви на големина риби. Едрите скобари с настървение прогонват всичко по-дребно от тях от района, в който се настаняват. Тяхното място в реката най-често е долният край на бързея, веднага след който има увеличаване на дълбочината. На такива места по дъното най-често има редица от едри камъни, а зад тях – по-дълбочка трапчинка. Това е идеалното място за скобара. Така той хем е в бързея, хем има известен „завет“ от течението в окопчето зад редичката камъни. Друга важна привичка на тази риба е фактът, че нейните ята може да се проточат на стотици метри в подводна „индианска нишка“. Скобарите са чудесен пример за илюстрация на теорията за т. нар. рибни пътеки. При своите странствания нагоре по течението скобарите никога не са движат в средата на реката. Най-често те минават на 1,5 – 2,5 метра от брега, но винаги следвайки едни и същи рибни пътеки на дълбочина около 1,20 – 1,50 метра. Идеалният им път дори не е покрит с камъни, а с подводни, широки 15–20 см цепнатини по протежение на течението. Познаването на твърдите навици на скобара е половината от успеха в преследването му, защото, от друга страна, той си остава непредвидим. Има прекрасни дни с време, температура, бистрота на водата и всички условия за убийствен риболов. Скобарите са пред нас в местата, на които сме ги „драли“ стотици пъти. Но не пипат на нищо. Каквото и да направим, откъдето и да замятаме, каквито и захранки да им предлагаме. Те са тук, но не и за нас. Причината за тази направо издевателска тяхна самостоятелност е в начина на хранене на скобарите. Когато си ще, рибата си настъргва малко водорасли от камъните и се засища. Напролет скобарите без особени притеснения си стържат оплоден чужд хайвер, после водораслите се развиват и те могат да минат прекрасно и без нашата стръв.
Изкушаването на скобара към стръвта на въдицата зависи изключително много от уменията ни да захранваме. Подхранването пък е ключат към задържането на рибите в настървено състояние. Много риболовци от собствен опит знаят, че първоначалното захранване е от изключителна важност в риболова на скобар. Често на един речен вир застават по няколко колеги, които ловят на една и съща стръв. От тях обикновено най-добри резултати има този, който е дошъл пръв и е направил началното си захранване. Скобарите са надушили надолу по течението неговата захранка, тръгнали са в редица към нея и след това вече не се отклоняват от избрания път. Независимо, че по него и други риболовци ги засипват с храна, те най-често упорито си държат на редичката и не се отклоняват от нея. Ето защо първоначалната захранка е толкова важна. Тя може да съдържа и глина, за да пуска надолу по течението примамлива мътилка, или пък може да съдържа трици, брашно и галета – все леки фракции, които също могат да стигнат далеч надолу по течението. След първоначалната захранка, която се дава на няколко пъти от по 4–5 големи топки, идва време и за захранването на самото място. Сега вече топките може да са с жилаво измесен хляб с глина. Хвърляме ги групирано, като целта ни е захранката да се заклещи между камъните по дъното и да си остане в избраната от нас зона. Следващата ни стъпка е да подхранваме по принципа на тотото – „с малки суми, но редовно“. В момента, когато започват да се обаждат мренки и дребни кленчета, но внезапно изчезнат, значи скобарите са дошли. Обикновено те свирепо разгонват всички риби, които не отговорят на техния размер. Сега вече ни остава само да улучим и стръвта и да започнем вълнуващия риболов с бързия и борбен противник.
Добрият прът за риболов на скобар на плувка е лек телескоп от 3,50 м нагоре. Върхът му трябва да е чувствителен, но не мек. Мачов прът за английски риболов също е отлично решение. При всички случаи макарата е нужна, защото рибите са силни и едри. Ваденето на скобар с прът без макара е рисковано и трудно занимание. Основното влакно може да е 0,14 – 0,15. Често най-опитните скобарджии слизат и до 0,12, когато обикновено се слага за повод. Куките са според големината на рибите и стръвта – от №12 до №9, бели, прави. Жилото им трябва да е източено и остро, но не прекалено закалено, защото скобарите се ловят най-често в каменисто дъно, където закачките са чести и известно огъване на куките спомага за откачането им. Плувките за риболов на скобар са средни на големина, но мнозина майстори минават и на по-фини и малки, които сами си правят от стиропор. Тяхната чувствителност трябва да се доказва и в бързеите, и в тихите вирове. Утежнението при линия за скобар се прави с 5–6 средни сачми, като последната се слага поне на 30 см от куката, но не по-близо до нея.
Освен на плувка и на тежко скобарът се лови и по един уникален български начин. Това е т. нар. помпане. Методът е подходящ за късна есен, зимен и ранен пролетен риболов. Същността му е в монтаж на гола малка тройка с нанизано над нея никелирано топче от синджирче от сифон на мивка или от щори. Класическото помпане не предвижда употребата на плувка в линията. То се изразява в пускане на тройката в дълбок и по-тих вир. Когато тройката стигне дъното, с върха на пръта започва стъпаловидното и бавно вадене към повърхността. След това операцията са повтаря. Скобарите наближават искрящото метално топче и по неясни за нас причини атакуват тройката. Така често се вадят наистина трофейни скобари.
След като нужното място е захранено и скобарите са събрани, е необходимо последно прецизиране на дълбочината. При по-силно течение тя може и да надминава физическата дълбочина на мястото с около една трета. Целта е стръвта да се носи по самото дъно. Това е много важно, защото само така стръвта ни се завира под муцуната на скобара и за да я лапне, не му се налага да се обръща. Ако стръвта ни минава малко по-високо от дъното (на повече от 8–10 см), шансовете ни намаляват с над 50 процента. Кълването на скобара е много трудно за разпознаване. Причината са постоянните закачания по дъното и по камъните, които не могат да са избегнат поради съзнателното търсене на дъното. Най-често в бързея кълването се изразява в известно задържане на плувката и лекото є потапяне във водата. В по-тихите вирове вече значително по-ясно плувката изчезва под водата. Отначало тя тръгва бавно, но с постоянно ускоряване. Връщанията са много чести. Ето защо при риболов на скобар на плувка се засича винаги при съмнително спиране и задържане на плувката. Ако по някаква причина сме пропуснали да видим как е изчезнала под водата, пак засичаме за всеки случай. Естествено, най-добрият случай е, когато всичко е станало ясно и забиването е недвусмислено рибешко. Тогава засичаме веднага при повеждането на плувката, но не се бавим много, за да не върне.
Поради характерната си уста скобарът е сред рибите, при които много често засичането не се получава. Той може да се закачи в ъглите на устата или направо за тъпия край на муцуната си. При голямо настървяване се случва да се закачи и на други места, отстрани на главата и дори по тялото. При всички случаи при скобарския риболов се засича енергично. С върха на пръта, а при по-голяма дистанция и с цял мах на телескопа се обира провисването на влакното и същевременно се цели сигурно забиване на куката в месестата муцуна на рибата.
Веднага след засичането скобарът бясно потегля в противоположната му посока. Обикновено той се движи съвсем близо по дъното, като прави широки зигзагообразни чупки в движението си. По силата на началната съпротива скобарът отстъпва само на пъстървите и на шаран с подобен размер, и то само ако е хванат на плувка. През цялото време на принудителната разходка във вира или бързея влакното се държи изпънато, а с върха на пръта се контрират силните пориви на скобара. След пет до седем минути обикновено той се уморява и се предава. Често на самия край на брега обаче скобарите като че ли нарочно се блъсват в някой камък. Целта на тази маневра е при челния удар в камъка да се получи сътресение, при което те да са откачат от куката.
Риболовът на мамка е специален начин за ловене на скобар при постоянно течение и по-голяма дълбочина. Мамката се закача на прът, забит навътре в реката. Обикновено това е мрежеста торба, пълна с накиснат хляб, царевично брашно и кюспе. Другият вариант е мачканата захранка направо да се омеси около пръта. Действието на мамката предполага течението да отмива от време на време по някоя порция захранка. Скобарите я пресрещат надолу по течението и не след дълго се подреждат след източника на храна. Замята се точно в дирята на мамката на плувка. Стръвта най-често е варено жито, кускус, бял червей или троха хляб.
Скобарджийството е велик риболов. Особено ако рибите са по около 800 грама. Това са големи и силни емоции сред декора на чудесна природа. Вирове, тлъсти бързеи и шеметни изпитания за рефлексите ни чакат, ако скобарът тръгне. Но пословичната му капризност често ни поставя и на ужасни изпитания. Защото е жива мъка да гледаш бляскането на чудни парчета току до плувката си, без през целия ден да ти удари един-единствен път.
Тук вече никой не бива да се криви душата. Скобарът има възтричаво месо. На всичкото отгоре той е рибата, която най-бързо се разваля през лятото. Не се слага никога в найлонов плик. По-добре е да изсъхне на слънцето, отколкото да го сложим в плик дори и за половин час.
