Каракуда (Carassius carassius)

karakuda

Каракудата е толкова разпространена риба, че едва ли има някой, който да не знае как изглежда. Най-малкото защото и червените рибки от парковите езерца и от аквариумите всъщност са селекционирани каракуди. У нас обитава както златната обикновена каракуда, така и сребърната каракуда – Carassius auratus gibelio.

Поради това, че в биологията и в поведението им общото е повече от съществените различия, по-нататък ще говорим за каракудата изобщо. Тя е представител на семейство шаранови. От самия шаран се отличава доста трудно, но все пак основната отлика е, че тя няма мустачки в края на устата. Златистата каракуда достига до 40 см дължина и тегло до 1,5 кг. При сребристата темпът на растеж е доста по-бърз и тя достига до 45 см дължина и тегло до 3 кг. Общо взето се смята, че обикновената каракуда се развива повече във височина и расте много по-бавно от сребристата си братовчедка. Тялото на златистата каракуда е странично сплескано и силно изгърбено във височина. Гърбът е тъмнобронзов, а страните са златисти. Люспите са едри и ясно откроени. При сребристата люспите са малко по-едри, а гърбът на рибата тъмнее в зеленикаво, маслиново до сиво-черно. Страните са матово сребристи. И двата вида каракуда са пословично издръжливи и непретенциозни към водите, които обитават. Това е една от нашите риби, които могат да оцелеят във вода с минимални количества разтворен кислород (0,6–0,5 куб. см/л). Минималното количество кислород далеч не е единственото постижение на шампионката по оцеляване в нашите води. Каракудата е способна да остане жива не в гьолче, а дори в обикновена локва. Тя е разпространена повсеместно, като единственото є изискване е да няма бързо течение, защото тромавото є тяло не е пригодено да се бори с него. Ето защо каракудата най-добре се развива в гьолове, блата, мъртвици и стари речни корита, микроязовирчета, баластриери, долните бавни течения на реките и големите ни язовири. Има някаква цикличност в развитието на каракудските популации в даден водоем. На около 5–6 години има силно присъствие на едри каракуди и след това те като че ли се стопяват във водата. Характерно за тази риба е и това, че в някои водоеми има само пасажи от женски екземпляри. Хайверът им обаче се опложда от мъжките на други видове риби. Каракудите показват невероятна приспособимост и към температурата на водата, в която живеят. С еднакъв успех те порят топлите води на язовирите „Розов кладенец“ и „Овчарица“, но и ледените води на язовирите „Искър“ и „Батак“. През зимата особено в по-плитките водоеми рибите се забиват в тинята и изпадат в летаргия. Ако зимата е студена и водоемът замръзне до дъно, това ги спасява от смърт. Изобщо това е най-държеливата нашенска риба, тя е нещо като „котката“ в рибешкия свят, защото има поне девет живота. Завита в мокър вестник, каракудата остава жива до два дни. Мнозина въдичари дори си купуват прясна мъртва дунавска ситна таранка от магазина, слагат я във вода и така поне 25 на сто от рибите се съживяват, за да бъдат използвани за стръв при риболов на щука.

Каракудата е типично придънна риба. Основното є занимание е да рови по тинята и да я предъвква за органични отпадъци. В същото време тя не прощава и на ларви, на червеи, на дребни пиявички и дори на малки рибки. Това е една откровено всеядна риба. През топлите сезони на годината каракудите с видимо удоволствие пасат водорасли или осмукват коренищата на папура и тръстиките. Това става предимно вечер, като при засмукването се чува доста силно мляскане. Преди риболова на каракуда си избираме тих дълбок залив. Захранката от пет-шест едри като портокал топки мачкан хляб се хвърля с малко глина за мътилка. Обикновено след около половин час ятото каракуди пристига. По-нататък ни трябва само редовно подхранване с топчета качамак или малки парчета негодно за капан кюспе и риболовът ни може да продължи с успех.

Най-разпространеният начин да се лови каракуда е на въдица с плувка. В такъв случай ни е достатъчен лек универсален телескоп без водачи. Основното влакно може и да е по-дебело – около 0,16–0,20, но поводът задължително е тънък – 0,12. Плувката за камшичната линия трябва да е лека и малка, а куката – бяла права №14 – №10. В случай, че искаме да разширим периметъра на действие и да преслушаме и по-големи дълбочини навътре, минаваме на вариант телескоп с водачи и макара. При този избор вече употребата на подвижна плувка е препоръчителна. Основното влакно също е в границите 0,16–0,20, същите са и поводът, и куките. Утежняването се прави с комбинация от сачми, като най-долната от тях трябва да е на 25–30 сантиметра от куката. На тежко каракуда се лови предимно в язовирите. Линията е с два предпочитани монтажа. Първият е класическото чепаре с долна неподвижна тежест, при което куките се вързват на 50–60 см нагоре на къси 15 см поводи. Вторият монтаж предполага и употребата на телена спирална хранилка. При него куките могат да се вържат директно към хранилката или пак да се оставят по-нагоре като на чепаре. Основното влакно в случая вече може да бъде 0,24–0,30, но поводите са най-много до 0,14.

Каракудата е много по-достъпна от шарана. Тя може да бъде спипана в почти всеки наш водоем. Сега дали ще бъде дребна или по-едра, не може да се предвиди, но като правило в по-големите язовири и гьолове тя често гони 600–800 грама. Тези парчета обаче обикновено излизат навътре и на дъно. В по-малките язовирчета и в тихите речни вирове каракудата най-често излиза мешано с други видове риби. Обикновено теглото є е около 200 грама и поради това там се работи предимно на плувка. Както и да я търсим обаче, трябва да опитваме по-честа смяна на дълбочините. Защото особено през лятото каракудите често се вдигат от дъното, за да си хапнат водорасли и водна леща почти на повърхността. Тогава ги търсим именно близо до границата на водораслите или зеленилото в залива.

Каракудата има малка уста. Тя е бавна и туткава риба. В известен смисъл поради това кълването є е трудно за изтърпяване. Понякога, особено на хлебни примамки, почукването може да откара неприлично дълго. Друг път забиването идва внезапно, само след едва забележимо трепване на плувката. При риболов на леко по-дребните каракудки най-често се издават със ситно почукване и едновременно водене на плувката. Това водене отначало се ускорява, а след това се забавя и почти спира. Засича се при момента на забавянето. Друг маниер на водене на плувката предполага нейното полягане настрани и потапянето є в това положение. Засича се в началото, когато плувката полегне на водата и тръгне с широк завой надолу. При риболов на тежко шпионката се наглася на около 20 сантиметра от пръта, най-често между втория и третия водач откъм върха. Кълването на каракудата е достатъчно специфично. Тя може дълго и ситно да тресе шпионката, без да я помести от средното положение. Това става, докато налапва и осмуква стръвта ни – торни червеи, бели червеи, варено жито или стиропорово топче. Този мъчителен момент задължително се изчаква независимо от опънатите ни нерви.

Каракудата не е много силна риба, но устата є е малка, поради което я ловим със ситни куки. Това означава, че засичането є трябва да бъде внимателно и сравнително късо. То е добро, когото след кратко замахване с пръта веднага усетим рибата и можем да преценим размерите є. Често при ловенето на каракуди удря и по някой шаран, тогава вниманието и дори известната нежност при засичането ще ни спестят разочарованието да скъсаме още в момента на удара. Изобщо каракудата си иска тънки поводи, на които все пак ни се налага да вадим и риби по 500–600 грама, при това често в близост до шавари и водорасли.

Еднаква на размер с шаранче, каракуда е поне два пъти по-слаба от него. Все пак на плувка и каракудата се бори достатъчно интензивно. Най-важното е след засичането бързо да преценим с какво парче си имаме работа и ако е до двеста грама, изобщо да не се церемоним. При по-едрите каракуди следва да бъдем по-внимателни. Те са склонни да бягат към водните растения, като най-често забиват натам непосредствено след засичането. Ако отразим с пръта първия им порив, битката, общо взето, е приключила. Каракудите бързо се уморяват, излизат лесно на повърхността на водата и полягат настрани. Така вече можем да си ги теглим без много церемонии. Дори край брега те рядко правят опасни опити за съпротива, така че не ни се налага и употребата на кепче.

Малките каракудки от 6–12 сантиметра са прочута стръв за щука. По-големи каракуди се слагат и за едър сом. Но например бялата риба и костурът не дават с охота на дребни 3–4-сантиметрови каракудки. Каракудките може да се ловят и с рачило, но най-често се хващат с малка кукичка №18 и парченце торен червей за стръв. Най-доброто им качество като стръв е тяхната изключителна жизненост. Каракудка, нанизана под гръбната перка, може да обикаля през целия ден и да изтърпи десетина последователни прехвърляния и многократно повече придърпвания, за да се раздвижи. Това донякъде е само по силите и на щипока, но той е съвсем друг тип стръв.

Независимо от широко разпространеното предубеждение и дори презрение към каракудата тя е спасила от провал толкова много риболовци, че заслужава повече признание и благодарност. Всъщност и риболовът на каракуда си е достатъчно занимателен, особено рано напролет, когато другите риби още се спотаяват. Ако я гоним на плувка, каракудата е съвсем прилична за ловене риба. Понякога се получава така, че в крайна сметка именно тя най-често пълни живарниците ни, въпреки че сутринта сме излезли за съвсем друг вид риба.

Месото на каракудата е вкусно, но рибата е доста костелива. За да се преборим с вътрешната є „арматура“, най-добрият начин е препържването є. Малките рибки докъм 100 грама се пържат цели и от двете страни. По-големите е добре предварително да се разполовят покрай гръбнака. Така те стават по-тънки и много от ситните им досадни костици се препържват и стопяват. Най-големите каракуди стават и за печене, за плакия, като месото между ребрата им се смята за най-вкусно. Все пак в зависимост от водоема каракудата често има отчетлив тинест мирис. Той може да са отстрани, като преди пърженето изчистената риба се накисне в прясно мляко. Каракудата от язовирите „Искър“, „Батак“, „Душанци“ и други чисти места има наистина добър вкус.